Антибизнес активизмът спира устойчивото развитие

15 ноември 2018
Боян Рашев Боян Рашев

Боян Рашев

В края на месец септември Министерството на околната среда и водите публикува доклад за загубите от забавени инвестиции по екологични причини, изготвен от екипа на Красен Станчев. Интегрирайки данните за множество проекти, икономистите стигат до извода, че в последните 10 години българското общество губи по 1 милион лева на ден заради зелен антибизнес активизъм. Разбира се, вместо да се превърне в старт на смислена дискусия, от която отдавна има нужда, това твърдение беше подложено на ожесточен обстрел и пълно отричане от всички страни на т.нар. гражданско общество и медиите.

Да, безспорно активното гражданско общество е изключително важен елемент от формулата на всяка добре работеща демокрация. Нека не забравяме, че отхвърлянето на комунизма започна с протестите срещу замърсяването на въздуха в Русе през 1988 г. Аз лично непрекъснато подкрепям или даже разпалвам екологични каузи и ще продължавам да го правя.

Да се служи на интересите на обществото обаче е чест, която поставя много високи изисквания към активиста. На първо място той трябва да е информиран, за да не заема погрешни позиции – когато говориш от името на обществотоq нямаш право на грешки. Второ, трябва да е честен и да не си позволява за премълчава или изопачава факти – дори когато опонентите го правят, активистът не може да си го позволи. Трето, трябва наистина да защитава обществото, тоест интересите на масата хора, а не собствените си разбирания и желания. Четвърто, трябва да внимава да не се окаже неподозиран естествен съюзник на политически или икономически интереси, които просто да използват енергията му за постигане на собствените си цели. Пето, не трябва да служи на вносни каузи, а да помага за решаване на реалните проблеми на българското общество. Шесто, трябва да осъзнава какви са въздействията на позицията му върху целия спектър на устойчивото развитие, което включва дългосрочни икономически, екологични и социални аспекти. Седмо, трябва да бъде готов на рационална дискусия, защото само през нея може да се стигне до смислени решения.

За съжаление, опитът ми показва, че активизмът отдавна е прекрачил разумните граници, описани по-горе, и по-скоро пречи, отколкото да помага за напредъка както на България, така и на света. Примерите са безброй – анализът на Красен Станчев засяга много от тях, но съвсем не ги изчерпва. Лично аз бих започнал с високата цена, която България плати, за да влезе в ЕС – затварянето на 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ „Козлодуй". Много съм ровил по темата – няма професионална експертиза, която да твърди, че блоковете не са изправни и не могат да работят безопасно. Решението за затварянето им е унижение за българската енергетика и чиста проба антиядрен активизъм на политическо ниво в Европа. Вследствие, на България се налага да използва много повече ТЕЦ-ове и да изгради новата AES „Гълъбово". Това са както огромни преки икономически разходи, водещи до ръст на цената на тока, така и много по-високи емисии на СО2 и замърсители на въздуха. Днес същият Европейски съюз, в ролята си на „глобален климатичен лидер", се чуди как да намалява СО2 емисиите и натиска България да затваря и ТЕЦ-овете си. И в двата случая у нас този натиск се усилва от малка групичка гласовити „еколози", които активно усвояват евросредства за „прилагане на европейските екологични политики" и „граждански натиск за по-чиста околна среда".

От антицианидната кампания в златодобива, през спирането на проучванията за шистов газ и практически всеки проект за енергийно оползотворяване на отпадъци, забраната за отглеждане на ГМО, до забавянето или окончателно възпрепятстване на десетки отделни инвестиционни проекти – днес зеленият активизъм вече достига застрашителни размери, които буквално стопират технологичния прогрес и индустрията. Най-жалкото е, че става въпрос преди всичко за невежество, което гони постигане на емоционалните си цели, без да се интересува от средствата, последиците и нуждите на общностите, които живеят далеч от София, където всяка нова инвестиция може да направи разликата между мизерията и жизнения стандарт на средната класа. Това дотолкова дискредитира екологичната кауза, че обществото вече не е в състояние да различи измислените драми от напълно валидни проблеми като чистотата на въздуха в градовете, опазването на водите и бруталните екологични престъпления, извършвани от някои близки до държавата бизнеси. Не може да продължаваме така!