Какво да се прави с бюджета в „добри години"?

07 ноември 2018
Лъчезар Богданов Лъчезар Богданов

Лъчезар Богданов

По всичко личи, че и тази година консолидираният бюджет ще завърши с положително салдо. Както и в миналото, тече дебат за най-оптималната политика по отношение на излишъка. Най-общо, обсъжданите принципни алтернативи са увеличение на разходите и намаляване на данъците. Тезата за нарастване на разходите е някак лесно разбираема – парите никога не достигат, а в относително бедна страна като България има десетки начини да се защити необходимостта от допълнително финансиране. Обратно – намаляването на данъците е логично следствие от разбирането, че разходите са определени с консенсус по отношение на нуждите към даден момент и следователно данъчните размери трябва да се адаптират така, че да не се събират повече средства от необходимото.

И двете разбирания в голяма степен тривиализират доста по-сложни макроикономически закономерности. На първо място, излишъкът може да е резултат от различни фактори – неизпълнение на определен вид разходи, по-добра от очакваната стопанска активност, заетост и доходи, по-добра събираемост, еднократни събития или външни шокове, като например цени на горивата, и т.н. От своя страна намалението на разходите може да е следствие от процедурно забавяне или отлагане – например търгове за възлагане на обществени поръчки за строителство, или да е изражение на трайно свиване на определени държавни функции – например закрити институции или намален брой служители, и т.н. Да се обвързва дълготрайна промяна – в данъците или разходите – с моментно положително стечение на обстоятелствата би било равносилно на покупка на скъп автомобил на изплащане за 6 години само защото някой в домакинството е получил бонус към заплатата в един или два месеца.

На второ място, бюджетният баланс е силно обвързан с икономическия цикъл – в добри времена приходите растат, докато определените с правила и модели разходи са до голяма степен фиксирани, а някои разходи дори намаляват, а в лоши времена приходите се свиват, докато част от разходите растат, а други много трудно могат да бъдат съкратени. Когато заетостта и доходите растат, растат и приходите от данъците върху труда, а разходите за обезщетения намаляват, и обратно, отделно по-високите доходи водят до по-високо потребление и приходи от косвени данъци, и т.н. Затова не е трудноразбираема каузата за балансиране на бюджета в рамките на цялото продължение на цикъла, като в добри години има излишък, в лоши – дефицит. Излишъкът от своя страна се натрупва като фискален резерв, който позволява, точно както 2009–2012 г., да се покриват дефицити, без страната да е изцяло изложена на пазарните настроения и да плаща твърде високи лихви, каквито обикновено се предлагат на страни в криза.

Да си представим какво означава идеята да се намали например ДДС в настоящия момент. Точно когато имаме рекордна заетост и ръст на възнагражденията, държавата ще създаде допълнителен стимул за потребление (което вече расте с 10% номинално на годишна основа). В бъдещ период, когато растежът се забави, или дори има нова рецесия, правителството ще бъде изправено пред алтернативата да направи прекомерен дефицит , обаче без голям резерв, трупан от излишъци, да орязва сериозно разходи, включително здравеопазване, образование, пенсии, или тогава да повишава ДДС. Така точно в период на криза домакинствата ще трябва да плащат повече данък и оттам – допълнително ще се потиска потреблението. Някои страни го преживяха в последната криза и не е лошо да се проучат ефектите.

Това не означава, че нищо не трябва да се променя. Когато нарастването на приходите е резултат от устойчива промяна, увеличила събираемостта, това е добра предпоставка за намаление на данъчните ставки – но тези, които най-много влияят на инвестициите и развитието. Именно в такива периоди може и да се „експериментира" с реформи, които повишават събираемостта, разширяват данъчната база и така позволяват по-ниски размери на данъците в бъдеще. Излишъците дават фискално пространство за по-радикално преструктуриране на различните публични сфери. Без да се увеличават фиксираните ангажименти на държавата чрез значими на макрониво промени, може известни средства да се насочат към нови програми, които да въздействат по-активно в определени приоритетни области – например програми за подобряване на качеството на човешкия капитал (извън общото увеличение на учителските заплати) или привличане на чужди инвеститори.